Уилям I (Англия)

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Уилям Завоевателя крал на Англия, херцог на Нормандия
Роден:	ок. 1028 Фалез, Нормандия, дн. Франция
Починал:	9 септември 1087 Руан, Нормандия, дн. Франция

Уилям I Завоевателя (известен още като Вилхелм Завоевателя; на английски: William I the Conqueror - "Завоевателя" - или William the Bastard - "Копелето"; на френски: Guillaume de Normandie) е херцог на Нормандия (1035 — 1087) и крал на Англия (1066 — 1087). Той е незаконороден син на нормандския херцог Робер I Великолепни. Като херцог на Нормандия, Уилям става най-могъщия феодален владетел във Франция, а когато заема трона на Англия след своята победа в битката при Хейстингс през 1066, той променя пътя на английската история.

Според днешната номерация, Уилям е херцог на Нормандия под името Уилям II (или Гийом II) и крал на Англия под името Уилям I.

Съдържание 1 Ранни години 2 Завоеванието на Англия 3 Царуване над Англия 4 Външна политика 5 Смърт, погребение и наследство 6 Деца на Уилям и Матилда 7 Външни препратки

[редактиране] Ранни години

Дядото на Уилям, нормандският херцог Ришар II Добрия е брат на английската кралица Ема, съпруга на Етълред Бавния, крал на Англия, а по-късно и на Кнут Велики, крал на Англия, Дания и Норвегия.

Уилям е по-голямото от двете деца на нормандския херцог Робер I Великолепни и неговата метреса Арлет, дъщеря на буржоа от град Фалез.

След смъртта на баща си през 1035, 7-годишният Уилям е признат за херцог на Нормандия (под името Гийом II) от местните барони и от своя феодален сеньор, френския крал Анри I. Въпреки това, фактът че е незаконороден прави позицията му нестабилна. Трима негови настойници и един възпитател са убити при заговори за свалянето му. Роднините на баща му са по-скоро негови врагове, тъй като очакват облаги от евентуалната смърт на младия херцог. Уилям обаче оцелява и на 15-годишна възраст е посветен в рицарство от крал Анри I. Той започва да управлява самостоятелно и на 19 години вече успешно се справя сам със заплахите от въстания и нашествия. С помощта на Анри I, Уилям окончателно установява контрол над Нормандия след победата им през 1047 над коалиция от размирни нормандски барони в битката при Вал-е-Дюн, на югоизток от Каен.

Точно през тези години Уилям се научава да води битки и да управлява. Той обаче се научава и да контролира младежкия си ентусиазъм. Винаги готов да поеме риск и да се хвърли в битка, в същото време той не се срамува да се оттегли веднага, когато прецени, че предимството не е на негова страна. Методите му за водене на бой не са сложни и претенциозни, умее да се възползва безмилостно от всяко временно преимущество.

Смята се, че е живял праведен живот за тогавашните разбирания и е подпомагал нормандската църква. През 1049 той назначава своя около 16-годишен природѐн брат Одо за епископ на Байо. Уилям има още един природѐн брат - Робер, граф на Мортен - и една сестра от същата майка (Арлет) - Аделаида Нормандска.

През 1049 Уилям се договаря с фландърския граф Балдуин V за ръката на дъщеря му Матилда. Балдуин имал нужда от съюзник срещу немския император Хайнрих III. Уилям и Матилда обаче са братовчеди и папа Лъв IX, лоялен към императора, забранява брака като кръвосмесителен. Въпреки това женитбата между 26-годишния Уилям и 22-годишната Матилда става факт през 1053 в катедралата Нотр Дам (Йо) в Йо, Нормандия (днес в Сен-Маритим, Франция). От този брак се раждат 4 сина и от 4 до 6 дъщери (Виж списъка по-долу.). Уилям се сдобрява с папата едва през 1059, когато в знак на покаяние построява два манастира в Каен.

[редактиране] Завоеванието на Англия

Основна статия: Норманско нашествие

Интересът на норманите към Англия произтича от втория брак през 1002 г. на английския крал Етълред Бавния с Ема, сестра на тогавашния нормандски херцог Ришар II Добрия. Синът на Етълред и Ема, Едуард Изповедникът, става крал на Англия през 1042 г. Преди това обаче Англия е управлявана от датски крале и Едуард е изгнаник в продължение на 25 години точно в Нормандия. Оттам той познава внукът на Ришар Добрия, младия херцог Уилям, който, макар и само около 14-годишен, през 1041 вероятно е помогнал за завръщането в Англия на по-възрастния си братовчед, за да може той да вземе властта там през следващата година. Уилям изглежда е очаквал отплата за това от страна на Едуард и, когато става ясно, че английският крал-светец (вероятно обрекъл се на безбрачие) ще остане бездетен, в него се зараждат апетити да стане престолонаследник на Англия. Едуард може би сам е подхранвал надеждите на братовчед си, използвайки за дипломатически коз това, че няма наследник. Нещо повече, според самия Уилям, Едуард го е обявил за престолонаследник по време на негово посещение в Англия през 1051 или 1052. А през 1064 Едуард изпраща на дипломатическа мисия в Нормандия своя шурей Харолд, граф на Уесекс, най-влиятелния благородник в Англия и един от претендентите за негов наследник. Норманските хроникьори твърдят, че по време на това пътуване Харолд се е заклел да подкрепи претенциите на Уилям и да признае правото му върху английския престол. Това обаче е спорно. Други източници твърдят, че Харолд е претърпял корабокрушение на нормандския бряг и е бил пленен от Уилям. По този начин обещанието е било дадено под натиск и Харолд може да се е чувствал свободен да го наруши.

Така или иначе, когато Едуард Изповедникът умира бездетен в началото на 1066, събранието на английските първенци одобрява коронацията на Харолд. Тя се провежда на 5 януари 1066 г. и така новият карл на Англия е Харолд II. Уилям реагира моментално и си осигурява подкрепата на папата за нападение над Англия.

Други обаче действат още по-бързо - изгоненият от Англия бивш граф на Нортумбрия и брат на крал Харолд, Тостиг, организира нашествие още през май 1066 г., а през септември обединява силите си с нахлулите на острова норвежки войски на Харолд III Хардрада. Кралят на Норвегия също е претендент за английския престол и новият английски крал, който вече очаква нападение откъм Нормандия, е принуден да промени плановете си и да се насочи на север, за да посрещне норвежкия крал и размирния си брат. На 25 септември той разбива войските им при Стамфърд Бридж, близо до Йорк, а Хардрада и Тостиг са убити в битката.

През това време нормандският херцог Уилям събира флота от около 600 кораба и армия от 7000 човека. Той тръгва да пресича Ламанша още през август и вероятно е планирал да нахлуе в Англия през остров Уайт и заливът на Саутхамптън. Плановете му са осуетени от лошо време и насрещни ветрове и нашествието е забавено с повече от месец, а флотата му, претърпяла известни загуби, се насочва към по-източна точка от английския бряг. Така Уилям акостира в Южна Англия само дни след победата на Харолд II над норвежките войски. По ирония на съдбата, неприятностите за Уилям се превръщат в големия му шанс - ако е бил пристигнал през август, както е планирал, той е щял да бъде посрещнат от една свежа и числено превъзхождаща го английска армия и вероятно е щял да бъде разбит.

При така стеклите се обстоятелства, той успява да акостира в Певънзи на 28 септември и разполага силите си от стрелци и пехота в близост до селището Хейстингс. Крал Харолд II отговаря на предизвикателството веднага - избързва на югоизток с близка по численост армия, която обаче е изморена след битката при Стамфърд Бридж. Вероятна причина за прибързаните му действия (той би могъл да изчака и да събере подкрепления в Лондон) е това, че районът, в който навлиза врагът, е част от личното феодално владение на Харолд и той приема действията му като провокация.

Англосаксонските сили пристигат на мястото на битката късно вечерта на 13 октомври. Решителното сражение е на следващата сутрин и остава в историята като Битката при Хейстингс от 14 октомври 1066. В нея отначало преимуществото е на страната на англосаксонсците, но войските на нормандския херцог обръщат развоя й, а изходът й става окончателно ясен, когато крал Харолд пада убит. Според най-разпространената версия, може би легендарна, последният англосаксонски крал е поразен в окото от стрела.

Това е ключовият момент в събитията, които днес наричаме Норманското нашествие. След като не успява да влезе в Лондон, Уилям се насочва към Уолингфърд, където част от англосаксонската аристокрация минава на негова страна. Изправени пред възможността за продължителна обсада на столицата, останалите първенци също се отказват от по-нататъшна борба. Съпротивата до този момент е организирана от името на непълнолетния по това време законен наследник на английския престол Едгар Атълинг, правнук на англосаксонския крал Етълред Бавния от първата му жена, кралица Алфгифу. Именно младият Едгар обаче е начело на делегацията, която посреща Уилям при Бъркамстед и му предлага английската корона. Новият крал Уилям I е коронясан на Коледа, 25 декември 1066 в Уестминстърското абатство. Така се поставя и началото на новата Норманска династия и на нова страница в историята на Англия.

Въпреки, че Южна Англия бързо се предава на норманската власт, съпротивата в различни точки на страната, особемо на север, продължава поне още няколко години. Незаконородените синове на Харолд II опитват да завладеят югоизточния полуостров. Въстания избухват и в блатистите местности на Уелс и в Стафърд. Има и отделни опити за инвазия на датчаните и шотландците. Последната сериозна искра на съпротива е Бунтът на графовете през 1075.

[редактиране] Царуване над Англия

Английски крале -
Норманска династия

Уилям I Завоевателя Уилям II Руфус Хенри I

Почти всичката земя в Англия, както и повечето светски и духовни титли стават притежание на нормански аристократи. Смята се, че Уилям е заповядал продажбата в робство (най-често на маврите в Испания) на много от дотогавашните поземлени собственици-англосаксонци; други сами емигрират в Европа.

Уилям заповядва и да бъдат построени из цяла Англия голям брой крепости, замъци и кули (сред тях и Лондонската кула). Те са необходими на норманските управници, които от тях контролират многократно превъзхождащото ги по брой английско население и се подсигуряват срещу евентуални въстания.

Но, което е най-съществено, освен нов управляващ елит, завоеванието донася и нова култура и език. Норманският френски измества английския като език на управляващата класа в Англия за следващите почти 300 години.

Последните 15 години от своя живот Уилям прекарва повече в Нормандия, отколкото в Англия. Има дори период от поне 5 години, в които той изобщо не посещава завоюваното кралство. От негово име в Англия е управлявана от епископи, един от които е Ланфранк, архиепископ на Кентърбъри. Уилям концентрира вниманието си върху защитаване на границите на континенталните си владения, които са по-уязвими, и се връща на острова само когато е нистина необходимо. Това той прави например през 1075, за да се справи с последиците от Бунтът на графовете; също и през 1082, за да арестува и хвърли в затвора природения си брат Одо, епископ на Байо и граф на Кент, който планирал да замине за Италия начело на армия, вероятно за да се самопровъзгласи за папа; през 1082 г. Уилям посвещава в рицарство сина си Хенри и получава клетви за вярност от всички по-големи земевладелци в Англия; през 1085 той се завръща с армия, за да посрещне заплахата от нашествието на датския крал Свети Кнут IV (смъртта на Кнут, преди да осъществи намерението си, предотвратява тази опасност). Скоро след това, с цел да въведе ред и повиши събираемостта на данъците си, Уилям нарежда да се изготви подробен опис, регистър на всички владения в кралството. Събраната в два големи тома информация за икономиката и населението на Англия става известна като Книгата на страшния съд, която е запазена и до днес. Тя напомня на съвременните преброявания на населението и е ценен исторически извор.

[редактиране] Външна политика

След 1066 някои от континенталните съседи на Уилям са разтревожени от нарастването на властта му с новото завоевание и започват да проявяват враждебност. Сред враговете му са френският крал Филип I и анжуйският граф Фулк Злонравния. Конфликтните точки (и то за поколения наред) са съответно Вексен, спорна територия на брега на Сена между Руан и Париж, на границата между Нормандия и френския кралски домен, и Мен, графство, намиращо се между Нормандия и Анжу. Съюзник на френския крал в конфликта му с Уилям става и фландърският граф Роберт Фризиецът, а негов съюзник пък е датския крал Свети Кнут IV. Към коалицията срещу Уилям се присъединява и собственият му първороден син и наследник, Робърт Късоноги (фр. - Робер Кюртоз).

Той е недоволен от малкото власт и пари, които получава от баща си, и през 1078 г. напуска Нормандия, за да участва в интриги срещу него. През 1081 Уилям постига споразумение с Фулк за спорното графство Мен: то ще бъде дадено на Робърт Късоногия, но той ще бъде васал на графа на Анжу. Но, докато Уилям се занимава с Мен, източната част от Вексен, графството Мант пада изцяло в ръцете на крал Филип I през 1077. През 1087 след френско нападение от гарнизона в Мант, Уилям на свой ред нахлува в града. Но по време на опожаряването и плячкосването на Мант, Уилям е ранен в корема от седлото при падане от кон.

[редактиране] Смърт, погребение и наследство

Раната се оказва смъртоносна, но кралят умира в продължение на цели пет седмици, след като е пренесен до едно предградие на Руан. Там до смъртния му одър са природеният му брат, граф Робер от Мортен, и двамата му по-малки синове, Уилям Руфус и Хенри. По същото време разбунтувалият се по-голям син Робърт Късоноги е при френския крал Филип I. Уилям може би дотогава е смятал да направи Робърт свой единствен наследник. След предателството му обаче той вероятно се изкушава да завещае всичко на лоялния Уилям Руфус. В крайна сметка умиращият крал се решава на компромис: Нормандия, която самият той е получил като наследство, според обичая, остава за първородния му син, който става следващият херцог под името Робер II; Англия обаче, като свое завоевание, Уилям I може да остави на когото иска и така за свой наследник на английския престол той обявява Уилям II Руфус. Това става повод за въстание през следващата, 1088 г. На най-малкият си и любим син Хенри, също бъдещ крал на Англия, Уилям завещава огромна сума пари.

Уилям I Завоевателят умира на 60-годишна възраст в манастира Сен Жерве, близо до Руан, на 9 септември, 1087. Той е погребан в църквата Св. Петър в Каен, Нормандия. Това става по един съвсем не царствен начин. В края на живота си той е доста напълнял и се оказва, че тялото му не може да се побере в каменния саркофаг. При опитите да бъде напъхано в него, то се пръсва и изпълва църквата със зловоние.[1]

[редактиране] Деца на Уилям и Матилда

Броят на дъщерите не е напълно изяснен - съществуването на някои е спорно.

1. Робер II Кюртоз ("Късоноги") (ок. 1054–1134), херцог на Нормандия
2. Аделиза (или Алис) (ок. 1055–?), вероятно сгодена за Харолд Годуинсон (Съществуването й не е доказано.)
3. Сесилия (или Сесили) (ок. 1056–1126), игуменка на манастира Света Троица, Каен
4. Уилям II Руфус (1056–1100), крал на Англия
5. Ричард (1057-ок. 1081), загинал при ловен инцидент
6. Адела (ок. 1062–1138), омъжена за Етиен Анри, граф на Блоа
7. Агата (ок. 1064–ок. 1080)
8. Констанс (ок. 1066–1090), омъжена за Алан IV Млади, херцог на Бретан; отровена, вероятно от собствените си слуги
9. Матилда (Съществуването й не е доказано.)
10. Хенри I Боклер (1068–1135), крал на Англия

[редактиране] Външни препратки

• хронология за Уилям I Завоевателя в World History Database
• Животът и царуването на Уилям I Завоевателя Официална страница на британската монархия.
• Уилям I Завоевателя от Е. А. Фрийман (1823-1892). E-book, публикуван в проекта Гутенберг.
• Уилям I Завоевателя в секцията "Исторически личности" на страницата на BBC.

Едгар Атълинг	>>>	крал на Англия (1066— 1087)	>>>	Уилям II
Робер I	>>>	херцог на Нормандия (1035— 1087)	>>>	Робер II