Никюп

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Никюп е село в Северна България. То се намира в община Велико Търново, Област Велико Търново.

Никюп
Данни
Област:	Велико Търново
Община:	Велико Търново
Население:	429 (13/09/2005)
Надм. височина:	135 м
Пощ. код:	5068
Тел. код:	06121
Геогр. положение:	43°15' сев. ш. 25°35' изт. д.
МПС код:	ВТ
Кмет или наместник
Христо Лазаров

[редактиране] География

Село Никюп се намира в предпланински район, централната част на Дунавската равнина. Наблизо тече река Росица.

[редактиране] История

В близост до селото се намира римският град Никополис ад Иструм. http://mc.government.bg/fimages.php?a=29 Aнтичeн град Никополис aд Иструм

Останките от античния град Никополис aд Иструм се намират на 3 км. от село Никюп, на 20 км. северно от старата българска столица Велико Търново.

Никополис ад Иструм е основан в 102 г. от император Траян в чест на победата му над даките. От началото на II в. до средата на IV в. градът е най-значителния градски център във вътрешността на областта Mизия между река Дунав и Стара планина. Пострадал от първото и второто готско нашествие, градът е възстановяван oт византийците през V-VI в.

Досега е изследвана само една трета част от територията, на която се е намирал античният град. Oткрити са интересни находки, принадлежащи на различни епохи.

BASILEVSA

Гост

ULPIA NICOPOLIS AD ISTRUM - 2006/05/22 15:57 

За всички градове, които са налагали своето господство през вековете, за всички паметници, които с големината и красотата си са украсявали държавите, ще дойде ден, когато на самото им място хората ще се питат къде са могли да бъдат. Сенека (Epistulae, LXXI)

УЛПИА НИКОПОЛИС АД ИСТРУМ Управлението на император Траян (98-117 г.) (гид, стр.3) било време на най-голямата експанзия на Римската империя. Минало повече от век, откакто римският ботуш стъпил на Балканите и имперската администрация асимилирала земите южно от реката Истрос (дн.Дунав).(карта на балканските провинции) Вече не толкова необходимостта от нови териториални придобивки, колкото запазване на спокойствието по границата довело до няколко военни начинания, които завършили с пълен успех за римското оръжие. Най-големият сблъсък бил с Дакийското държавно обединение, намиращо се под управлението на Децебал. Даките били племена с тракийски етнически произход, които населявали северната част на Дунавската равнина и Южните Карпати в днешна Румъния. Първата война (101-102 г.) завършила с частичен успех за римляните и подписването на унизителен за даките мирен договор. Това станало причина след няколко години да започне Втората война (105-106 г.). Резултатът от нея бил унищожаване на държавата на даките, самоубийството на Децебал за да не попадне в римски плен и присъединяване на завладяната територия към империята като нова провинция, именувана Дакия. В чест на голямата победа императорът разпоредил основаването на град, наречен Никополис. Първоначално към името му е прибавено “ад Хемум” (към Хемус – Стара планина), както е споменат в “География” на Клавдий Птолемей от Александрия – Египет, живял ок. 83-161 г. Популярност обаче получила добавката “ад Иструм” (към Истрос). Така или в леко видоизменена форма името се споменава от няколко източника. В известната Пeвтингерова карта (Tabula Peutingeriana)/от сайта/, съставена през втората половина на ІІ век или първата половина на ІІІ век и окончателно редактирана по времето на император Диоклетиан (284-305 г.), градът е даден в слятата форма Nicopolistro. Фиксиран е на 50 мили източно от Мелта (дн.Ловеч) и на 130 мили от Марцианополис (една римска миля се равнява на 1480 м). Споменат е също от творилия през ІІІ век атински историк Дексип в “Скитика”, от живелия ок. 330-400 г. Амиан Марцелин в неговата “История”, от Сократ в “Църковна история”. В Пътеводителя на Хиерокъл, съставен ок. 527-528 г., е поставен сред главните градове на провинцията. Прокопий от Цезарея, творил при император Юстиниан (527-565 г.), в трактата “За строежите” отбелязва, че императорът възстановил Никополис. Теофилакт Симоката е последният античен автор, който го споменава във връзка с похода на византийския пълководец Коментиол срещу аварите през 598 г. С неточност пораждаща спорове, градът е отбелязван и в редица европейски исторически карти, изработени през ХV-ХVІІІ век, които отразяват Балканите и долния Дунав през І-VІ век. Френският придворен географ граф Николас Сансон изработва в ХVІІ век историко-географска карта /от сайта/ на Балканския полуостров през ІV-VІ век. В нея, приблизително на действителното му място, на левия бряг на р.Янтра е отбелязан град “Никополис ад Иструм ад Иатрум”. На същата карта, южно от споменатия, е отбелязан и градът “Никополис ад Хемум”. Това е явна грешка, допусната поради неправилното тълкуване на сведенията от съчиненията на Йорданес. През ХVІІІ век картографът Д’Анвил поставя Никополис край с. Никюп - средновековна турска транскрибция на античното име на града. През лятото на 1871 г. австрийският пътешественик Феликс Каниц при обиколката си из Дунавският саджак на Османската империя посещава и руините край Никюп. Там той прави малък сондаж /графиката на Каниц/ и има късмета да открие постамент от бронзова статуя на Юлия Домна, съпругата на император Септимий Север (193-211 г.). От гръцкият посветителен надпис става ясно, че статуята е издигната от “градския съвет и народното събрание на Никополитон прос Истрон”. По тоя начин градът е локализиран с неоспорима категоричност, която слага край на дискусията относно местоположението му. Официалното име на града, което се среща върху епиграфските паметници, в гръцкия му вариант е    , а в латинския Ulpia Nicopolis ad Istrum. В превод от старогръцки името означава “Улпиевия град на победата към Дунав”. Добавката “Улпиа”, производна от бащиното име на император Траян, получили много новоосновани или покровителствани от него градове. Някои от тях попадат в днешната територия на България. Това са Ескус (с.Гиген, Плевенско), Марцианополис (Девня), Сердика (София) и пр. Добавката “ад Иструм” била необходимо географско уточнение, идентифициращо местоположението на града, тъй като в империята имало още шест града с името Никополис. Два от тях дори са разположени сравнително близо, на Балканите. Единият е Никополис ад Нестум на р.Места , а другият е Никополис в Епир (Гърция). Останалите са Никополис в Северна Сирия, Никополис в Палестина, Никополис край Александрия – Египет и Никополис в провинция Армения Минор. През средновековието добавката “ад Иструм” станала причина географи и историци да идентифицират града с днешния град Никопол, основан от византийският император Ираклий през 629 г. Грешката им се дължи на това, че не са обърнали внимание на един много ценен пасаж от съчинението “Гетика” на готския историк от ІV век Йорданес. В него той описва предвожданото от Книва готско нашествие в провинциите Долна Мизия и Тракия през 250 – 251 г., по време на управлението на император Деций Траян (249-251 г.). След като готите били отблъснати от Тракия, те се отправили към Никополис ад Иструм, “един много известен град, разположен при река Иатрус (Янтра), който Траян построил, след като победил сарматите (даките) и го нарекъл град на победата”. Цитатът дава информация както за географското местоположение, така и за времето на основаването на града. В едно интересно изследване на румънския историк Раду Вулпе се доказва, че Никополис е основан през 102 г. Основните му аргументи са цитираният текст у Йорданес и едно сведение у Дион Касий от “Римска история”. Авторът смята, че основните сражения през първата дакийска война са се водили на десния бряг на Истрос, в провинция Долна Мизия (дн. Северна България). За да отвлече вниманието на настъпващите в планините на Дакия римляни, владетелят на даките Децебал предприел един грандиозен маньовър. Той успял да привлече за съюзници своите съседи, които преминали по замръзналия Истрос в Мизия и започнали да я опустошават, зад гърба на римската армия. Научавайки за тези действия, император Траян оставил голямата част от легионите пред позициите на Децебал. Една малка част натоварил на истроския флот, който лагерувал в Дробета (дн. Турну Северин, Румъния) и използвайки щастливото обстоятелство на ранното затопляне и размразяване на реката през 102 г. се спуснал по течението до Нове (дн. Свищов), лагер на Първи италийски легион и същевременно най-южна точка, до която достига коритото на реката. С бърз марш успял да настигне варварите, които лагерували в предпланините на Хемус на път за дн. Шипченски проход. Сражението станало през нощта, изненадата била пълна и победата на римляните над многократно превъзхождащите ги като количество, но обзети от паника варвари – съкрушителна. Оценявайки положението на местото, където станало сражението в стратегически и икономически план, императорът основал тук град, носещ името на гръцката богиня на победата Нике. По този начи той увековечил своята победа. Тези две събития са изобразени в релефни сцени с номера ХХХVІІІ и ХХХІХ, изсечени върху Траяновата колона, намираща се на площад Сан Марко в Рим и представяща нагледно водените от императора Дакийски войни. Улпиа Никополис ад Иструм е разположен на надзаливната тераса на левия бряг на р.Росица. Отстои на 6 км от вливането й в р.Янтра и на 53 км по права линия от най южната точка на р.Дунав. На това място през античността са се кръстосвали два важни пътя. Единият е започвал от Одесос (Варна) и през Марцианополис, Никополис, Мелта и Сердика се е свързвал Главния път (Via magna), а от там със западните провинции на емперията. Вторият е започвал от военния лагер Нове, минавал през Никополис, проходите на Хемус, Кабиле (край Ямбол), Хадрианопол (Одрин, Турция), Византион – Константинополис (Истанбул) и през пролива Босфор е осъществявал връзката с малоазийските провинции. Макар и второстепенни за мащабите на империята, тези пътища имали изключително значение за икономическото развитие на дунавските провинции, както и за тяхната отбрана. По тая причина централната власт полагала грижи за тяхното добро състояние във всеки един момент. Никополис бил построен по т.н. “ортогонална” или “Хиподамова“ система /Nic.,I, str.3 fig.3/. При нея главните улици кардо максимус с посока север-юг и декуманус максимус с посока запад-изток съвпадат с посоките на света, а всички останали са успоредни на тях и се пресичат под прав ъгъл. Четири улици затварят един квартал (insula). Уличната мрежа била проектирана от специално подготвени земемери. При работата си те използвали уред, наречен грома. Известно е, че античният свят не е познавал компаса и ориентирането е ставало по слънцето. При извършените археологически измервания в Никополис е установено, че кардото има отклонение от 4⁰30′ към северозапад-югоизток. Две са датите в годината, когато слънцето има това отклонение – 31 март и 18 септември. Първата дата е много удобна за начало на строителни работи, защото дава възможност да се използват топлите месеци. Обаче от историческа гледна точка втората дата е по-меродавна, тъй като пролетните военни действия вече били приключили и е било възможно да се пристъпи към мирни занимания. Още един много важен факт подкрепя тази хипотеза – на 18 септември 53 г. в гр.Италика, провинция Испания е роден основателя на града император Марк Улпий Траян. Всичко това е дало основание да се приеме, че датата 18 септември е “рожденна” за Никополис ад Иструм. В тази връзка ще споменем, че изследвачите на основания през 100 г. град – колония Тимгад (дн. Тунис) и на Ламбезис (дн.Алжир), въз осново на ориентацията на улиците смятат, че техния “рожден ден” също е 18 септември. Успоредните на главните улици се наричали съответно кардинес (74) и декумани(60). Всички те са павирани (гид, обр.10; сн. 70, 95) с големи плочи от доломитизиран варовик и ограничени с бордюри. Под настилката е изградена канализация (98), която събирала и отвеждала нечистите и атмосферните води извън града чрез главния канал (cloaca maxima). Дъното на каналите е застлано с тухли, а стените са изградени от ломени камъни с хоросанова спойка. Покрити са с най-големите по размер плочи от уличната настилка. На места са били направени шахти (82). Те са се затваряли с малки плочи със скосени навътре стени, които са могли лесно да бъдат извадени при необходимост от почистване или ремонт на канала. На места върху плочите са останали следи от многократното преминаване на коли и колесници, като това най-ясно се наблюдава при портите (230), където движението се е събирало като в улей. Разстоянието между колелата е било 1,35 м – може би задължителен стандарт. Споменатите по-горе инсули, ограничени от четири улици, са с правоъгълна форма и приблизителни размери 30 х 70 м. Обикновено са заети от една или две сгради. Някои големи обществени постройки и комплекси са заемали повече от една инсула. Комплексът на градския площад (агора)(Ник., прил.І) /153, 162/ е леко изместен на изток спрямо централната част на града. Състои се от две свързани но различни по облик и предназначение части. В източната е разположена арея под открито небе, която има почти квадратни размери – 42 х 41 м. Била е настлана с правоъгълни варовикови плочи, от които сега са запазени само няколко. От северната страна се е намирала гражданската базилика. Тоя тип сгради са съществували в почти всички по-големи градове и са се използвали като места за сключване на търговски сделки и операции, при правораздаване и при ред други обществени дейности. Върху фасадата на базиликата е бил изсечен едноредов надпис на старогръцки език, заемащ цялата 41 метрова дължина. От него са запазени само малки части, което пречи на възстановяването му (209-211). Самата сграда е била с размери 67,40 м (изток-запад) х 19,45 м (север-юг). Двускатният й покрив е бил наклонен на юг към ареята и на север към фланкиращия декуман. През дългият си период на съществуване, сградата преживяла няколко реконструкции и ремонти. От изток, юг и запад е била оградена от портици-колонади, украсени в йонийски стил (рис.II от фр.списание), като ъгловите били със сърцевидно сечение. Височината на колоните, фрагменти от които са запазени на место и сега, достигала 6 м. Макар портик с такава форма да е познат от градовете в малоазийските провинции на империята, то по българските земи се среща само в Никополис. Чрез три стъпала (8) е повдигнат над нивото на ареята, което допълнително увеличава неговата височина и създава чувство за грандиозност. Между колоните са били издигнати постаменти с бронзови и мраморни статуи на императори и членове на техните фамилии, на видни жители със заслуги към града и нотабили. Статуите отдавна са изчезнали, унищожени или претопени, след като християнството става официална религия в империята през ІV век. Само постаментите и до сега стоят като неми свидетели на отминало величие и слава (13). Или както бе написал Плиний преди 19 века “Sic transit gloria mundi!” (“Така преминава световната слава”). От изток и юг, зад колонадата, са разположени по седем магазина, с входове към ареята. От запад са се намирали сградите на градския съвет (булевтерион) и малък покрит театър (одеон)(Ник., прил.ІІІ). До ареята се е достигало през четири входа. Западният е най-представително и импозантно оформен като пропилеи (18). Причина за това е правилото в римската архитектура, че по такъв начин се оформя подходът към градския площад от “порта романа”. За такава се определя тази порта, през която минава пътят, водещ към Рим. В Никополис по обясними причини това е западната, но на един град от провинция Германия това би била южната, а на град в Северна Африка – северната порта. При официално посещение през тази порта влиза в града императорът или други видни представители на имперската или провинциалната администрации. Тук е мястото да споменем, че за двама императори – Септимий Север и синът му Каракала (111-117 г.), има сигурни сведения за техни неколкократни посещения в града. Твърде вероятно е да е бил посетен и от основателя – император Траян, както и от наследникът му император Хадриан (117-138 г.), при когото се слага началото на мащабните строежи в Никополис и около него. Западният вход към ареята е започвал с две стъпала. В тях по късно са издълбани два улея. Не за поставянето на рампа, по която да могат да се изкачват коли, както смятат някои, а за греди, по които да бъдат търкаляни бурета или други тежки товари за зареждането със стока на намеращите се в дясно четири магазина. Чрез стъпалата се достига до портик (рис.I от фр.спис.), украсен в коринтски стил с височина около 12 м. Върху архитрава е запазен строителен надпис на император Антонин Пий (138-161 г.), който датира времето на изграждане на цялото съоръжение. През висока еднокрила врата се е достигало до малък перистил с водно огледало - басейн (писцина). Около него са били разположени шест колони, свързани с декоративни парапети. В по-късно време басейнът бил елиминиран, като го запълнили с вторично употребени варовикови блокове. Вероятната причина за това е прокопаният под цялата арея засводен канал, който повредил дъното му. Следва двукрила врата, от която са запазени каменните страници и прагът с гнезда за дървени греди. Явно повече е било отваряно дясното по посока на влизане крило, тъй като в камъка личат дълбоки следи от продължителна употреба. В ляво има малко помещение, обитавано вероятно от роба-портиер. Северният и южният (68) входове заемат част от платното на декуманите, а източният (95) е вписан в площта на агората. Затварянето на входовете с врати е било необходимо, поради съществуващата през античността забрана вечер, след залез слънце, агората да бъде посещавана. Повдигането на нивото й по отношение на съседните улици е търсен ефект, свързан със забраната за минаване на коли през градските площади. Извършваните през последните години археологически проучвания дадоха нова информация за облика на градския площад през вековете на съществуванието му. Първоначално е бил по малък и от северната му страна е имало сграда с два надлъжни кораба (широки коридори), наречена стоа. Пред нея бил разположен постамент на конна статуя на император (6), вероятно на основателя Траян. При нашествието на варварското племе костобоки през 170-176 г., централната част, а изглежда и почти целия град, били унищожени от опустошителен пожар. Тогава още не били построени крепостни стени. След преминаването на опастността руините не били разчиствани, а само изравнени, като върху тях градът възкръснал отново. Тъй като теренът се повдигнал с около метър, застроителния план бил променен. От времето преди пожара останала само конната статуя. В западната част на комплекса на агората е разположена сградата на булевтериона (градския съвет)(Ник.,прил.ІІ). Влизането в нея ставало откъм ареята през един троен вход (трибелон) (15,16). Състои се от едно помещение – зала за заседания с правоъгълен план. В стените са били направени ниши, в които върху малки постаменти с надписи са били поставени статуи. И до сега тези постаменти се намират във вътрешността на помощението. Булевтите (градските съветници) са сядали върху амфитеатрално разположени дървени пейки, а трибуната за ораторите се е намирала срещу входа. Едва ли, с редки изключения при вземането на важни решения, залата за заседания е била препълнена, тъй като булевт е било по-скоро почетна титла. Булевти са ставали граждани, които имали най-вече финансови заслуги към града – финансирали за своя сметка обществени строежи като бани, водопроводи, чешми, тоалетни и пр. Те били предимно земевладелци и по-голямата част от годината прекарвали в своите извънградски имения. Обичайно там се откриват и техните или на членове на фамилията им надгробни паметници, в които не е пропуснато да бъде отбелязана заеманата длъжност в управлението на града. Южно от булевтериона и пропилеите се намира сградата на одейона (малък покрит театър)/рис.III от фр.Списание и сн).. В него зрителите влизали през източния вход от ареята на агората и през западния от портика на малкия площад в югозападния ъгъл на комплекса. Орхестрата е с обичайната полукръгла форма (47), пресечена от линията на кулисите. Парапет от блокове, свързани с железни скоби, я отделя от каменните седалки на зрителите, разположени амфитеатрално върху сводови конструкции. В одейона са изнасяни рецитали с музикален съпровод, изпълнявани са трагедии. Градския хор, за съществуването на който се знае от един надпис, също тук е показвал своето певческо майсторство. Открития тук надпис за провеждането на гладиаторска борба даваше основание на някои специалисти от миналия век да предположат, че такива са се провеждали неминуемо на това място. Но в по-късно откритите надписи от други места в града, се говори за десетдневни борби с участието на 20 гладиатори и 100 диви зверове. Явно не одейонът, който е прекалено малък за такива грандиозни битки, е мястото на провеждането им. Тове е ставало извън града, където е бил построен амфитеатър с дървена конструкция, от който сега не се наблюдават следи. За да се проверят възможните хипотези, студенти-археолози от ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий” по време на археологическата си практика възстановиха борбите /фото сн./. Сега вече с категоричност може да се твърди, че одейонът не е бил място, където се е леела кръв за забавление на масите, а средище на духовна извисеност. Съществува още една възможност – одейонът да е изпълнявал паралелно и функциите на булевтерион, а считаната за булевтерион сграда да е била градската библиотека-архив. Каква е истината ще покажат бъдещите проучвания. Споменатия вече малък площад с отворен към запад “П”- образен портик е заемал югозападния ъгъл (Ник., прилож.VІІ) на комплекса на агората. Макар да е достигнал до наши дни в много слаба степен на запазеност, все пак е видно, че е планиран и построен заедно и едновременно с останалите части. Със своята архитектура той се явява едно умалено копие на ареята на агората и вероятно е изпълнявал същите функции. Западно от булевтериона се намира голяма обществена сграда. През дългия период на съществуването си тя е претърпяла много реконструкции и преустройства. Първоначалният й план до толкова се е променил, че вече е невъзможно по него да се съди за предназначението на сградата. Била е отоплявана посредством хипокауст. Това съоръжение представлява подово утопление, при което настилката от тухли лежи върху подпори от специално направени и поставени вертикално глинени тръби (Ник, стр110, обр.91а). В получената по този начин кухина навлизал топъл въздух, получаван от изгарянето на дърва или дървени въглища в специално помещение извън сградата. Понякога кухини били оставяни между стените и облицовката им, като по този начин топлият въздух нагрявал по-голяма площ. Чрез хипокауст са отоплявани бани, обществени сгради, големите помещения в жилищата. Източно от комплекса на агората, е разположена обществена сграда (Ник, с.127, обр.112), предназначението на която в археологическата наука все още не е напълно изяснено. Едното становище я определя като “президиум” – седалище на военен управител. Но до момента не са открити никакви данни за квартируването на военна част в града, което да потвърди едно такова предназначение. По тая причина по - достоверно изглежда друго едно мнение. Според подкрепящите го специалисти сградата е служела като отопляемо място за разходки (термоперипатос), както се разбира от строителния надпис от 184-185 г., от времето на император Комод (180-192 г.). Заличаването на част от името на императора не е пречка за точното датиране. То е станало по решение на римския сенат за “проклятие на паметта” (damnatio memoriae). Решението било прието непосредствено след убийството на Комод на 31 декември 192 г., като отмъщение за преследването на сенатори по време на управлението му. В цялата огромна империя всички негови статуи трябвало да бъдат унищожени, а името му от всички надписи заличено. Термоперипатосът заемал една цяла инсула и имал външни размери 69,00 х 28,30 м, като застроената му площ е 1952 м². Имал четири входа, оформени със стъпала, колони, капители, фризархитрав, фронтон (87,88) украсен с щит и копия. Споменатия надпис е бил изсечен върху архитрава на югозападния вход. По двете дълги страни били разположени по 13 магазина с входове към улиците. Поради липсата на археологически артефакти, предположения относно характера на практикуваната в тях търговия остават в сферата на догатките. Под тази сграда се откриват основи или траншеи от основи на друга, съществувала и унищожена от пожар при нашествието от 170-176 г. И тя, също както сградите около ареята на агората, е била разрушена, теренът изравнен и част от строителните материали преизползвани при новото строителство. Като всеки град от онова време, Никополис е имал поне няколко обществени бани. В тях, на сладка приказка и политиканстване, е минавал деня на заможните жители от мъжки пол. Една баня в северните квартали, частично е проучена в средата на миналия век. Разкопано е едно помещение, което на стените е имало мраморна облицовка, завършваща с корниз. В тях били направени ниши, в които са стояли статуи. Отоплявало се е чрез хипокауст. Интересен е фактът, че преди построяването му местата на колонките са били предварително разчертани върху прясната хоросанова мазилка на стените. Отоплявани били и стените му. За ежедневното функциониране на обществените бани и латрини (тоалетни), чешми и фонтани, както и за поддържане на хигиената и битовите нужди е било необходимо равномерното подаване на голямо и постоянно количество вода. Кладенците не са могли да го осигурят. По тая причина преоритет на всяка градска администрация било построяването на акведукт (водопровод). Но поради високата цена на такова съоръжение, обичайно е било средства да постъпват от дарители, било срещу някакви специални права или за чест и слава. След построяването се назначавала администрация и работници по експлоатацията и поддръжката. Както пишат автори от онова време като Витрувий и Фронтинус, често строителството не било качествено и се налагало да се правят ремонти. Също така се крадяла вода, а и недобросъвестни ползватели “пропускали” да си плащат таксите за ползване. Нищо ново под слънцето… Западният водопровод на Никополис, дълъг 22,5 км събирал води от пещерата при с.Мусина, Павликенска община. От няколкото пещерни ръкава водата от подземната река попадала в октагоналния каменен каптаж (caput aquae). След това по зидан засводен канал (specus) започвала своя път към градския разпределителен резервоар (castellum aquae)(гид, обр.12), който в момента е най-добре запазената руина с височина около 4 м. Долината на р.Росица каналът пресичал напречно върху специално изградена аркада, която била висока 17 м и дълга около 3 км. Излизайки в западния край на с.Дичин, каналът сменял посоката си към изток. И до днес трасето му се проследява в дворовете на жители от Дичин и Водолей. По-нататък край Малък Ресен и Западния градски некропол, достигал и доставял водата в споменатия резервоар, от кадето тя се разпредела по глинени тръбопроводи към кварталите и домовете. Изчисленията показват, че дестрибуцията е била около 13000 м³ вода на денонощие. Въпреки големият дебит на Западният водопровод, количеството се оказало недостатъчно и по тая причина са построени още два водопровода с дължини 5 км и 3,5 км, които събирали и пренасяли води от североизточна посока, там където днес е вододайната зона на с.Никюп. Конструктивните им възможности са за дестрибуция на 12000 м³. Трасето им минава край Никюпското дере. Влизането в града става в района на споменатата вече баня. Към момента те не са изследвани с методите на археологията. Естествено, цялото това количество вода от порядъка на приблизително 25 000 м³ на денонощие, което се доставяло в чертите на града, в последствие е трябвало да бъде отведено извън него. Това е наложило построяването на система от канали, за която вече стана реч по-горе. Двата кладенеца (Ник., обр.27,28), които са открити до момента, се намират на кръстовища и са служели за обществено ползване. В с.Никюп са пренесени незнайно кога два каменни пръстена. Всичко това не позволява да се правят изводи относно броят и гъстотата на разпределението им по квартали. Трудно може да се каже как точно са изглеждали градските къщи. В процес на проучване е една от тях, намираща се в северозападната част. Установено е, че е имала открит вътрешен двор, настлан с керамични плочи. Фасадата е била украсена с богато декорирани каменни детайли. Претърпяла е няколко разрушения и преправки. Откритите върху подовете на помещенията артефакти показват, че окончателно е загубила облика си и престанала да съществува като самостоятелна сграда през 378 г. по време на опустошенията, извършвани от разбунтувалите се готи. Слет десетилетия прекъсване животът отново продалжил, като запазилите се руини били пригодени за жилище, но вече от хора с много по-ниска култура и степен на цивилизованост. Големите помещения били преградени със стени от измазан с глина плет, покривите вече били направени от нетраен материал, вероятно слама. Новите обитатели се занимавали с лов и риболов, доказателство за което са откритите рибарски куки и копия. Край намиращият се в единия ъгъл кухненска пещ, в амфора е било съхранявано неголямо количество жито – колкото за ежедневните нужди. И това е всичко, което знаем за хората от онова време, живели в този краен квартал на Никополис. В южната градска част, там където векове по-късно бил построен кастелът, е проучена частично една градска вила. Около открит вътрешен двор с колонада били разположени жилищните помещения (Nic.I, str.196,fig.73). Някои от тях били украсени с цветни пана, разделени от рисувани мраморни колони. Гипсови корнизи с релефни волски глави и гирлянди допълвали декорацията (Nic. Pl.XXXVI- Южно от комплекса на агората, при проучването на фланкиращият го декуман, са разкрити северните части от три жилищни сгради с портици (55). В ъгъла на едно от помещенията на средната сграда са запазени на място две каменни вази – мортарии, използвани за счукване на зърното преди смилането му. В първите десетилетия след основаването му Никополис не е имал крепостни стени и съоръжения, защото не е съществувала необходимост от такива (Nic.I,str.23, fig.7). По това време Римската империя е достигнала най-голямото си разширение и мощ и всичките й съседи се страхуват и съобразяват с този факт. През 170-176 г. от север се появило племе, наречено костобоки, които за няколко години успели да нанесат опустошения навсякъде на Балканския полуостров, достигайки на юг чак до Атина. След което изчезнали от тези земи, а също и от историята. Тогава започнало укрепяването на градовете в балканските провинции. В Никополис това наложило промени в градоустройството. Цели квартали останали извън крепостните стени (Nic.I, str.26, fig.8). Променили се улици, водоснабдителната и канализационната системи. Стените се издигали на височина до 8 м, а кулите до 12 м. Движението навътре и навън от града ставало през четири порти, от които излизали пътища към близки и далечни места. Сравнително добре запазени са северната и южната (Nic.т.І, str.96, fig.35; fig.38;fig.39 и снимкки 218-221). Изградени са от добре обработени квадри. Имали са две врати – двукрила външна и падаща вътрешна (катаракта). От външната личат квадратните гнезда на гредите, на които чрез панти са били окачени двете крила на вратата. От катарактата са запазени жлебовете, по които се е движела. Между двете врати има пропугнакулум, настлан с плочи. Не е съвсем обичайно за римската фортификационна практика катарактата да се явява вътрешна врата. Нейното спускане става по-бързо от затварянето на двукрилата врата, а това е имало понякога решаващо значение за отбраната на града при изненадващо нападение. Такова конструктивно решение се наблюдава и на други места, например при портите на Монтана. От двете страни на портите са били изградени фланкиращи кули, които не се издават пред крепостните стени. Източната порта вероятно е имала същото устройство, но археологическото й проучване установи, че е запазена частично само в основи. Южно от нея бе разкрита потерна – малка порта само за пешеходци. При нея за праг е бил вторично употребен блок – козирка, взет от някоя разрушена сграда. Западната градска порта все още не е проучвана. Никополис ад Иструм е бил икономически силен град и с богат културен живот. Най-големият му разцвет е по време на управлението на династията на Северите (193-235 г.), които като че ли са имали по-специално благосклонно отношение. Може би добрите връзки започват по време на гражданската война през 193 г., а по-късно били затвърдени при няколкото императорски посещения. Първоначално настроен срещу претендента за императорския престол Септимий Север, малко по-късно градът променя позицията си и му дарява 700 000 денара – огромна за времето си сума. Изборът на подкрепения претендент се оказал точен, защото той излязал победител във въоръжения спор и станал император (193-211 г.). Всичко това е известно от благодарственото писмо на утвърдилия се вече император до жителите. Съдържанието му било изсечено на каменна плоча, поставена на градския площад. Не такава се оказала съдбата на други градове, останали докрай верни на загубилите претенденти. Например Византион (дн. Истанбул) бил превзет след обсада, ограбен, опожарен, а жителите му били продадени в робство. Етническия състав на жителите на Никополис бил разнороден. При основаването му в него били заселени основно жители от малоазийските провинции на империята, и най-вече от градовете Никея и Никомедия. Те били почти насилствено депортирани в новооснования град, тъй като се бунтували и предизвиквали безредици в старите метрополии, поради голяма пренаселеност, безработица и липса на средства за живот. Тези хора дошли със своята висока елинска култура и език. По тая причина административната уредба на Никополис била уредена по образец на гръцките полиси, а гръцкият станал официален език, което се вижда в многото надписи, издигнати от името на градската управа. По-късно се заселили хора с италийски и тракийски произход, като първите обикновено заемали административни длъжности, а вторите били заможни земевладелци. Някои от жителите практикували разнообразни занаяти, други се занимавали с търговия, пласирайки готовата продукция. Доказателство за оживена търговска дейност е откриваните в близки и далечни провинции на монети, сечени в градската монетарница. Нумизматичните изследвания показват, че от времето на император Антонин Пий, когато се отсича първата емисия, до края на съществуването си при император Гордиан ІІІ (238-244 г.), монетарницата на Никополис пуска в обръщение над 1100 различни типа. Опитни гравьори са изработвали миниатюрните изображения и надписи, отпечатвани върху монетите, влагайки голямо майсторство и художествен усет. Върху лицето на монетите, отсичани само от бронз, бил изобразяван бюст на управляващия в момента император. Върху гърба обичайно са представени божества от гръко-римския пантеон или техни атрибути. По-рядко се срещат изображения на персонификации на географски и природни забележителности от околността, а съвсем рядки са монетите с архитектурни изображения – порти с кули, храмове и сгради (гид, обр.6). Надписите изписват титулатурата и името на императора, името на града, понякога името на провинциалния управител. Емисии са отсичани във връзка с посещение на император, териториални промени или други важни събития. Често за някои от тях няма друга запазена информация, освен споменатите изображения. Не по-лоши в своята работа били каменоделците, оставили следи от дейността си при декорацията (29,32,128,136,204,213) на множеството от сградите в града. Материалът, използван при работата им, е добиван в каменоломните, намиращи се на 10 км южно от града, между днешните села Самоводене и Хотница. Там и до сега могат да се видят следи от дейността по добиването на блокове, а също полуобработени архитектурни детайли. В изчерпаните участъци работещите построявали своите жилища. Голямо селище на работници в каменоломните е съществувало непосредствено до тях от северната им страна. За разлика от каменоделците, скулптурите много рядко използвали местната порода камък при изработването на статуи. Повечето били отливани от бронз, а малка част са правени от дребнозърнест мрамор, внасян вероятно от кариерите за мрамор от островите в Егейско море. Най известните скулптурни произведения от Никополис са репликата на Праксителовия почиващ Ерос (гид, обр.4), статуя на муза, бронзова глава от статуя на император Гордиан ІІІ (гид, обр.5), мраморната статуя на Асклепий (гид, обр.22), която стана печално известна с кражбата й, след което бе открита и благополучно се завърна в лапидариума на Археологическия музей във Велико Търново. От текстовете на епиграфските паметници са известни данни за практикуването на занаятите тепавичарство и ветеринарство, а по косвени данни се добива известна представа и за много други. Грънчарският занаят достигнал висока степен на развитие. В северните и северозападните градски покрайнини, около малкото дере, са били разположени работилниците и пещите на местните грънчари. Но най-качествената трапезна керамика, имитираща формите на скъпите и не по джоба на всеки стъклени и метални съдове, била произвеждана в керамичните центрове край днешните Павликени и Бутово. Тамошната продукция била насочена изцяло към пазара. Това довело до сериозно замогване на собствениците на селската вила (villa rustica), произвеждаща керамика край Павликени. Няколко генерации от тях трезорирали пари в “римска касичка” – гърне, заровено в земята на скрито място. Такова бе открито при разкопките на вилата през 1976 г. В него са намерени 3727 сребърни монети (денари) – огромно за времето си състояние. За сравнение – един войник получавал годишна заплата около 1200 денара. Някои жители се занимавали професионално с хорово пеене. Те били наричани “химноди”, както е известно от един надпис. Многобройните занаятчии били организирани в колегии, които изпълнявали социални и сакрални функции. Между обществените организации с подобни функции не бива да се пропуска споменаването на герузиите. Начело стоял ръководител, наречен “герузиарх”, а членовете се именували “герузиасти”. Населението на града било разделено на фили , които включвали и селски райони от управляваната административна територия. Засега са известни имената на три фили. Поради разнородния етнически произход на жителите, в Никополис били изповядвани пъстро множество от култове. Религиозните церемонии се извършвали както на открито, така и в храмове. За сега все още не е разкрит по археологически път нито един храм, но може да се получи най-обща представа за тях от изображения върху няколко емисии монети, отсечени в градската монетарница. Наред с божествата от традиционния гръко-римски пантеон, се почитали и източни божества, а също и такива с местен тракийски произход. Посветителните надписи и оброчните релефи отразяват тази страна от битието на градските жители. Техните религиозни предпочитания се долавят и при пограбалния обичай, според който са погребвали мъртъвците си. Некрополите, разположени от изток, север и запад, макар да не са проучвани системно, дават интересни данни. Романизираните или по-скоро елинизирани траки и през римската епоха запазват архаичният си обичай да издигат могили над гробовете на мъртъвците. Някои били разположени успоредно от двете страни на пътищата. Така те очертават линията им, макар каменната настилка отдавна да е изчезнала. Преселниците от малоазийските и италийските провинции поставяли надгробни плочи (96) с релефни сцени и надписи на съответния език. Продължителното съвместно съжителство, въпреки консерватизма на обичаите, постепенно започнало да влияе върху тях в посока на уеднаквяването им. Получил се т.н. синкретизъм между отделните обичаи и култове, като от ІІІ век нататък някои божества дори загубват своята индивидуалност. Улпия Никополис ад Иструм е бил административен център на територия (Nic.I, s.5,fig.4), включваща долното течение на р.Росица и водосбора й. Северната граница е достигала линията на днешния път Плевен –Русе, в участъка с.Масларево - гр. Бяла. Западната граница се спуска от с. Караисен по посока с. Бутово – с. Горско Косово. Тук в м. Косовско кале се е намирало тържището Пиретензиум (emporium Piretensium). От него границата върви в посока югоизток към тържището Дискодуратере (emporium Discoduraterae) край с. Гостилица, Дряновска община, което обаче до средата на ІІІ век било под контрола на Улпия Августа Траяна (дн. Стара Загора). От там коритото на р.Янтра е било естествена южна граница на територията през целия ІІ век. Изглежда при император Септимий Север градската територия е разширена на юг, като вече включва част от Хемус със възможностите за добив и продажба на дървен материал, а също и лов на дивеч. Това е вероятната причина за появата на няколко емисии монети, върху които е изобразена персонификацията на планината. Най-вероятно за източна граница винаги е била използвана р.Янтра, която в долното си течение има посока юг-север. Това косвено се потвърждава и от отсъствието на надписи, произхождащи източно от реката. В така очертаните земи земеделието било преоритетен поминък за населението. През І век, още преди основаването на Никополис, плодородните земи в долината на р.Росица били отнети от траките, а самите те депортирани към планината. На тяхно място римската администрация настанила ветерани, които след 25-30 годишна служба в армията получавали парцел земя. На най-атрактивните места – там където има извор и хубава панорама, те построявали своите селски къщи - вила рустика (villa rustica). Изследванията от последните години установиха, че вилите са разположени на около 2,5-3 км една от друга. Това дава идея за големината на поземлените участъци, собственост на земевладелците. Също така е установено, че като правило тези вили нямат подово отопление (хипокауст). Това показва, че през студените зимни месеци обитателите им са живеели в градските си жилища. Сравнително пълно по археологически път са проучени вилите край Павликени и Присово. Съществували и села, в които живеели дребни собственици. До сега са известни имената на три от тях. Всички те, както и останалите локализирани, но непроучвани до момента, пострадали при готското нашествие от 250-251 г., но окончателно загинали през втората половина на ІV век, по време на готското въстание. По време на това възстание пострадал и самия град Никополис, което се установява по археологически път, както вече бе споменато. При разкопките навсякъде се откриват следите на опустошителен пожар, в който загинало почти всичко, изграждано в продължение на два и половина века. Градът бил тотално разорен и вече никога не достигнал предишният си блясък и величие. Дори настъпил период от 50-70 години, през който Никополис не е съществувал като селище от градски тип. Интересен факт е, че точно тогава селището на хълма Царевец във Велико Търново започва динамично да се развива, като през втората половина на V век естествената му защита е подсилена с мощни крепостни стени. И тук се поражда въпросът дали градската администрация не се е пренесла на това ново място, запазвайки името Никополис но с добавката “ад Хемум”? И дали Йорданес в своя труд “Гетика” (267, 26), като пише за “Никополитонската област в полите на Хемимонт” няма предвид точно това селище, като по тоя начин го отличава от стария Никополис ад Иструм? Въпроси, които трябва да намерят отговора на тези интересни проблеми в бъдещите проучвания на историци и археолози. Към средата на V век било изградено ново укрепление,(вж първия общ план – препратка) което било долепено от южната страна на стария град. Изглежда по него време старите крепостни стени вече били в окаяно състояние и не си е струвало да бъдат ремонтирани. При това голямата им дължина от 1830 м, ограждаща площ от 21 хектара, изисквала много бранители, с каквито градът явно не разполагал. Новият кастел (Nic.т.І, pl.I) има площ от 7 хектара. Южната крепостна стена на стария град след реконструиране станала негова северна стена. Основите на кулите по нея стъпили върху вече разрушените и изоставени сгради, а при строежът им във височина били използвани каменни блокове с декорация от фасадите им. Кастелът имал кули и порти и по другите крепостни стени. Проучената южна порта (от Nic. т.І, pl.XX-A) след извесен период на съществуване претърпяла основна реконструкция. Причината била повдигането на околния терен и нейното местоположение в дъното на дол. Кулите са се издавали на около 15 м пред високата 10 м стена. От вън стената била измазана с хоросан, разчертан така, че да имитира масивно квадрово строителство (Nic.I, pl.XXI-. Целта е била стените да въздействат на психиката на потенциалния враг, като внушават здравина, сила и мощ. В кастела имало сравнително малко сгради и доста свободно пространство. Идеята е била, при опасност околното население да се прибира зад стените заедно с добитъка и имуществото си. Разкрити са две християнски базилики (от Nic. т.І, str.165,fig.63). Съществуването им потвърждава сведението на Сократ от Константинопол, който в своя труд “Църковна история” пише, че епископ Поликарп от Сексагинта Приста (дн. Русе) бил преместен в Никополис. Лошото им състояние на запазеност не позволява да се определи дали са епископски. Чрез използването на геофизична апаратура е локализирана една дълга и тясна сграда, която се идентифицира като казармени помещения на гарнизона. Около нея бе проучена работилница за производство на стъкло. Последното споменаване на града е от византийския историк Теофилакт Симоката в “История” (VІІ, 13) във връзка с похода на пълководеца Коментиол срещу аварите при управлението на император Маврикий (582-602 г.). Малко по-късно Никополис бил окончателно унищожен под ударите на авари и славяни. Започнали вековете на забравата… Първите археологически разкопки са проведени през 1900 г. под ръководството на френския епиграф Жорж Сьор по поръчка и с лични средства на княз Фердинанд. През годините проучвания извършват В. Добруски, М. Бръчкова, арх. С. Бобчев, проф.Т. Иванов, който в продължение на 30 години ръководи разкопките. От 1975 г. разкопките се провеждат от екип от Археологическия институт при БАН и Регионалния музей – Велико Търново, с участието на студенти от ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий”. Особено голямо развитие проучванията получиха от 1985 г. насетне, когато започна реолизацията на Първия българо-британски археологически проект под ръководството на проф. Л. Слокоска и проф. А. Поултър. От 1996 г. започна и продължава реализацията на втория проект “Никополис ад Иструм и селищата в градската му територия”. Той се ръководи от ст.н.с. д-р В. Динчев и проф. А. Поултър, с участието на проф. Л. Слокоска, проф. Р. Иванов, ст.н.с. Ц. Попова, н.с. д-р П. Владкова, н.с. И.Църов и още ред специалисти. Научните резултати от проучванията се обнародват в многотомната поредица “Никополис ад Иструм”, издавана във Великобритания, както и в десетки статии в престижни издания и доклади на международни конференции.

ПРЕПОРЪЧИТЕЛНИ ИЗДАНИЯ

1. Владкова, П. Най-ранният Никополис ад Иструм. – ИИМВТ, ХV-ХVІ, 2000-2001. 2. Геров, Б. Романизмът между Дунава и Балканът от Хадриан до Константин Велики. ГСУ ФФ, 1950-1953. 3. Геров, Б. Земевладението в римска Тракия и Мизия (І-ІІІ в.). ГСУ ФКНФ, 1977. 4. Динчев, В. Към историята на Nicopolis ad Istrum и неговата територия през втората половина на V век. – In: The Roman and Late Roman City. Sofia, 2002. 5. Иванов, Т., Р. Иванов. Никополис ад Иструм. Том І., София, 1994. 6. Иванов, Р. Античният град Никополис ад Иструм. – Векове, 6, 1986. 7. Латински извори за българската история. Том І. 8. Поултър, А. Никополис ад Иструм – анатомия на гръко-римския град. – ИИМВТ, ІХ, 1994. 9. Римски и ранновизантийски градове в България. Том І. София, 2002. 10. Русева-Слокоска, Л. Към въпроса за укрепителната система на Никополис ад Иструм – строителни периоди и датировка. – В: Поселищен живот в древна Тракия. ІІІ. Ямбол, 1984. 11. Църов, И. Улпия Никополис ад Иструм. – Наследство, І, 1991 г. 12. Църов, И. Западният акведукт на Никополис ад Иструм: аркадата в долината на р. Росица. – ИИМВТ, ХVІІ-ХVІІІ, 2002-2003. 13. Църов, И., П. Владкова. Могилните некрополи на Никополис ад Иструм. – В: Първи международен симпозиум “Севтополис”. І том, В.Търново, 1994. 14. Ivanov, T. Nicopolis ad Istrum. Römische und frühbizantinische Stadt in Nordbulgarien. – BHR, 2, 1988. 15. Poulter, A. Nicopolis ad Istrum. Vol. I. London, 1995; Vol. II. London, 1999. 16. Vulpe, R. La victoire de Traian a Nicopolis ad Istrum. In: Studia in honorem Veselini Beševliev. Sofia, 1978.

[http://digilander.libero.it/koprivets/Nicopolis%20ad%20Istrum/nicopolis_bg.html

Станчо ЧОЛАКОВ 1900 - 1981 Място на раждане: с.Никюп, Великотърновско

1925 г. завършва стопански науки във Варна. 1928 г. завършва държавни науки в Берлин.

1928-1944 г. преподавател във Висшето търговско училище (днес Висш институт за народно стопанство) във Варна.

1937 г. професор. 1939-1943 г. главен редактор на сп."Икономист".

1944г. участва в отечествения фронт. Арестуван и интерниран.

1944-1945 г. министър на народното просвещение в кабинета на Кимон Георгиев. Председател на Българската народна банка.

1945-1946 г. ръководи катедра "Икономика на строителството" в Държавната политехника в София.

[редактиране] Културни и природни забележителности

[редактиране] Редовни събития

[редактиране] Други

[редактиране] Външни препратки

Тази статия за населено място в България е все още мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като я разширите. Просто щракнете на редактиране и добавете това, което знаете.