Марлон Брандо

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Марлон Брандо американски актьор

Роден:	3 април 1924 Омаха, САЩ
Починал:	1 юли 2004 Лос Анджелис, САЩ

Марлон Брандо (на английски Marlon Brando, изговаря се Ма̀рлон Бра̀ндо) е американски актьор - роден на 3 април 1924 г. в Омаха, щата Небраска, САЩ и починал на 1 юли 2004 г.

Красив, абсолютно непредсказуем, жесток и благороден eдновременно, Марлон Брандо преминава през живота като вихър, влачейки след себе си шлейф от скандали, незаконнородени деца, разводи и семейни трагедии.

Израства в семейството на търговец на строителни материали, който обръщал малко внимание на чувствителната му майка, давеща в уиски мъката по нереализираната си мечта да стане голяма актриса.

Без да завърши училище, Марлон се премества да живее при по-голямата си сестра в Ню Йорк. Препитава се, работейки какво ли не - шофьор на камион, диспечер на асансьор в небостъргач, продавач на лимонада.

После постъпва във военно училище в Минесота, откъдето е изключен и се заема с изучаване на актьорско майсторство в курсовете на знаменитата Стела Адлер към Новия център за социални изследвания в Ню Йорк. Играе малки роли в театъра, а от 1944 година пробива на Бродуей. Дебютира в пиесата "Аз обичам мама", а през 1950 г. и в киното (във филма на Фред Цинеман "Мъже" (Battle Stripe), в който изпълнява ролята на парализиран инвалид от Втората световна война. Междувременно продължава театралното си обучение в прочутото "Актърс студио".

По онова време този живот напълно устройва младия Брандо. Криво-ляво парите му стигат, а и се радва на изключителен успех сред жените.

"Той беше най-чувственият младеж, който можете да си представите, а естественият му магнетизъм буквално обезоръжаваше всяко момиче!", припомнят си по-късно бившите му приятелки от театралното училище. Марлон в същото време се наслаждава на свободата си и води странния живот на бохем-чудак, вземащ уроци по психология, история на изкуството, разговорен френски, барабанящ по цели нощи на тамтам (съседите често викат полицията, заради шума). Цялото му имущество по това време е един барабан, грамофон, червено пиано и купчина книги, разбира се и гардероб, пълен с потници и сини джинси.

Такъв го вижда за пръв път драматургът Тенеси Уилямс, който по това време издирва изпълнител за ролята на Станли Ковалски в своята пиеса "Трамвай Желание". След два месеца в бой на шега зад кулисите му счупват носа, който зараства неправилно и... новото поколение американци се сдобива със своя нов секссимвол.

Брандо заминава за Холивуд, но за кинаджиите там не е лесно да се сработят с чудак като него, демонстративно отправящ предизвикателства към всички, работещи в знаменитата "фабрика за сънища". Този абсолютен "дивак", който никога не сваля протритите джинси, късата тениска и смачканото сако, не изпитва и най-малкото желание да се научи на обноски. Винаги прави всичко наопаки. Обижда именити журналисти, нагрубява продуценти, предпочита рева на мотоциклетите "ягуар" и обикновените домашни прислужници пред техните изискани господарки. Всички щатни холивудски красавици се впускат на лов за младия самец. Но Марлон презрително ги пренебрегва. Увлича се повече по обикновени момичета с латиноамерикански или азиатски произход, тъмна кожа, живи очи и природна грация. "В тях го няма този дяволски холивудски фалш - неизменно отвръща "дивакът" на подмятанията на любопитните. - Те са истински".

Любопитното е, че пада в плен на собственото си увлечение по екзотиката. Главата му завърта младата индийска актриса Анна Кашфи, която буквално го омаяла с романтичните си разкази за далечна Индия, за годините, прекарани край бреговете на Ганг, за философията и древната мъдрост на страната от Изтока. Брандо вярва, че е срещнал единствената и неповторима "истинска" жена, за която винаги е мечтал.

Макар и церемонията по бракосъчетанието да преминава в пълна секретност, още на следващия ден младоженецът е неприятно сюрпризиран от разкритията на жълтата преса. Работникът от Уелс Уилям Патрик 0'Калахън обявява пред целия свят, че Анна не е никаква индийка, а негова родна дъщеря, родена в Индия, където той работел по строежите на железопътни линии. В началото тя става модел, а по-късно пристига с намерението да завладее Холивуд.

Брандо става известен актьор през 1947 г., изигравайки главната роля в спектакъла "Трамвай "Желание", поставен от Елия Казан. Повтаря ролята и в екранизацията на пиесата през 1951 г. През 50-те години се превръща във водещия актьор на своето поколение.

Истинската слава идва именно след филма на Елия Казан "Трамвай "Желание" (A Streetcar Named Desire, 1951), в който, както и на сцената, се превъплъщава невероятно в Станли Ковалски. През 1952 г. се снима в друг филм на Казан "Вива Сапата!" (Viva Zapata!) по сценарий на писателя Джон Стайнбек. Брандо успява да разкрие в дълбочина сложния образ Емилиано Сапата, известния водач на Мексиканската революция от второто десетилетие на 20 век. Прекрасното му изпълнение е отличено с награда на Британската киноакадемия и на кинофестива в Кан. Ролята му в "Дивакът" на Ласло Бенедек (The Wild One, 1953) го превръща в изразител на младежкия протест, който по това време набира огромна сила в Америка.

Еволюцията на образа на "младежкия антигерой" продължава и в следващия филм с негово участие - "На кея" (On The Waterfront, 1954) под режисурата пак на Елия Казан. За изпълнението на главната роля в този велик филм Брандо получава първия си "Оскар". С това приключва и първия блестящ етап от неговата кариера. Брандо става най-младият носител на "Оскар", а също и на наградите на Британската киноакадемия и на нюйоркската кинокритика.

През 60-те години в повечето си изпълнения в киното тъпчи на място, но в някои роли успява отново да разкрие невероятните си възможности на най-органичния филмов актьор, който се е раждал някога.

Дебютира и като режисьор на филма "Едноокият Джак" (ONE-EYED JACKS, 1961). Най-значителното му актьорско изпълнение от този период е незабравимият образ на шериф Колдър от социално-критичния филм на Артър Пен "Преследване" (The Chase, 1965).

Вторият период на разцвет в творчеството на Брандо започва в началото на 70-те години, когато изиграва емблематичните си роли в "Кръстникът" (The Godfather, 1972) на Френсис Форд Копола, за който отново е отличен с "Оскар", и в скандалния "Последно танго в Париж" (Dernier Tango А Paris, 1972) на Бернардо Бертолучи.

Изключителен фурор предизвиква неговата демонстрация на церемонията по връчването на академичните награди "Оскар". Брандо праща една индианка, която да обяви, че отказва да получи статуетката и да използва възможността да изкаже от трибуната своя протест за тежкото положение на изконното население на Америка. Много сериозен успех е и ролята на полковник Курц в епохалния филм на Копола "Апокалипсис сега" (Apocalypse Now, 1979), която Брандо изиграва в края на това най-силно десетилетие в киното на САЩ.

През 80-те и 90-те години Брандо се появява по екраните твърде рядко във филми, като "Новакът" (The Freshman, 1990), и "Новият дон Жуан" (Don Juan Demarco, 1995 и др.), в който играе поддържаща роля заедно с Фей Дънауей. Междувременно живее на собствения си полинезийски остров край Таити.

През 1994 публикува мемуарите си "Песните, на които ме научи мама".

Марлон Брандо се жени и развежда 4 пъти. Но на собствения си остров сред Тихия океан живее най-дълго с полинезийката Тарита, без да има сключен брак с нея. По това време разочаровалият се напълно от Холивуд актьор се чувства истински щастлив. Започва да пълнее неудържимо и много скоро предишното му мускулесто тяло става неузнаваемо дебело и отпуснато. Затова и предпочита да не се явява много на публични места, за да си спести ехидните коментари в пресата.

За двадесет години почти не напуска екзотичното си убежище. Налага му се рядко да го прави - най-вече, когато е заставен от семейните неуредици и проблеми с многобройните си деца (законни и незаконни). Той например прави всичко възможно, за да не попаднат и те в шоубизнеса. В никакъв случай не иска да се превръщат в част от това безумие и лицемерие, наречено "Холивуд". Следвайки това свое убеждение, Брандо се държи като истински тиран с тях.