История на Румъния
от Уикипедия, свободната енциклопедия
[редактиране] Етногенезис
Областите на днешна Румъния са обитавани няколко века пр.н.е. от даките и гетите, индоевропейски племена, отнасящи се към палеобалканската езикова група. През 106 г. Дакия е завзета от римския император Траян. Румънските историци смятат, че румънският етнос е възникнал от смесването на даките с римските колонисти в Дакия и по долния Дунав през периода на римско владичество. Макар и точното място на възникването на процеса на романизация на местните племена да е донякъде оспорвано поради оскъдните данни, безспорен факт е, че румънският език принадлежи към романската езикова група, а румънският етнос възниква от контакта на палеобалканско и романско население. Румънският език показва значителна граматическа и лексическа близост с албански (реликт от палеобалканската езикова група), а многобройните заемки (според изследователи до 30%) от славянските езици, и в частност българския език свидетелстват за продължителен и древен контакт на двата езика. Налице са също така гръцки, турски и унгарски влияния.
Приетата в Румъния теза е, че етногенезисът на румънците се е състоял основно в Банат и Олтения, макар че румънски (и романски) езикови следи изобилстват и на юг от р. Дунав, на територията на България, Гърция и бивша Югославия. Население, говорещо румънски диалекти, има и днес на юг от р. Дунав – в източна Сърбия и северозападна България. Историята на румънците до средновековието е изпълнена за румънските историци с противоречия и неясноти, защото обратното би означавало да признаят, че по-голямата част от територията на съвременна Румъния е била неразделна част от Първото и Второто българско царство.
[редактиране] Създаване на княжества и османско владичество
След татарските нашествия, които довеждат до силното отслабване на средновековна Унгария и България през 13 век, през 14 век възникват и се установяват княжествата Молдова и Влашко (на румънски Влашко се нарича: "Ţara Românească" – букв. “Румънска земя”, макар че в исторически текстове се използва и международният термин "Влахия" или "Валахия"). През 15 век - 16 век двете княжества попадат под властта на Османската империя, но за разлика от България и Сърбия запазват известна вътрешна самостоятелност. След разгрома на Унгария в битката при Мохач през 1526 г., до 1690 г. под османско влияние като васално княжество попада и Трансилвания. Сред румънските князе от това време изтъкнати и признати румънски национални герои са Мирча Старият (Mircea cel Batrân, 1386-1418), Михай Смелият (Mihai Viteazul, 1593-1601) във Влашко и Александру Добрият (Alexandru cel Bun, 1400-1432) и Щефан Велики (Stefan cel Mare, 1457-1504) в Молдова. През 18 век Високата порта засилва влиянието си в двете княжества като започва да назначава князете им директно, по одобрение от турския султан. Тъй като князете биват избирани изсред цариградските гърци от Фенер, този период се нарича "Фанариотски режим". Изпращането на гърци за владетели в двете княжества се оказва неблагоприятно за развитието им и в крайна сметка засилва руското влияние в тях.
[редактиране] Влиянието на Великите сили
След западането на турската сила през 18 - 19 век, двете княжества се оказват във фокуса на противоречивите интереси на Австро-Унгария и Русия. В края на 17 и началото на 18 век Австрия отвоюва територията на Унгария от Висока порта и възстановява формално Унгарското кралство. Започва заселването на Банат с многобройни, основно немскоезични, католически колонисти. През 1690 г. Хабсбургите поемат управлението и над Трансилвания (унг. Erdély, нем. Siebenbürgen, рум. Ardeal или Transilvania), която в средновековието е традиционно унгарска, но населена също така с румънци, саксонци и дори българи (трансилвански или седмоградски българи, асимилирани окончателно към 18 век). Това предопределя немско-унгарското културно влияние в тези краища до 1920 г. Останалите части от сегашна Румъния до втората половина на 19 век остават зависими от Османската империя. През 1859 г. Александру Йоан Куза е избран за княз и на Влашко, и на Молдова, и на 24 декември 1861 г. обявява зя тяхното обединението в една държава, наречена Румъния, която запазва васалното си положение спрямо Османската империя. Заради провежданите реформи обаче е принуден от болярите и либералите да абдикира.
[редактиране] Независимост и управление на Карол І
Истинска независимост за Румъния постига обаче едва Карл фон Хоенцолерн Зигмаринген, известен като крал Карол I (управлявал от 1881 до 1914 г.). Създаването на Кралство Румъния е обявено на 10 май 1877 г. и е потвърдено на Берлинския конгрес.
През 60-те и 70-те години на 19 век Румъния става център на българската емиграция, бореща се за национално освобождение, която е оставена да действа без намесата, т.е. при фактическото благоволение на румънските власти. Румъния участва като съюзник на Русия в Руско-турската война от 1877 - 1878 г. и в освобождението на България от османско владичество. Румънската армия се изявява особено активно в боевете при обсадата на Плевен, където, на 12 октомври 1877 г. командващият обсадената турска армия в града Осман паша се предава на румънския полковник Михай Черкез.
По-късно противоречията с Русия и отпорът спрямо руския империализъм тласкат Румъния към сближение с Австро-Унгария и Германската империя.
[редактиране] Първа световна война
Румъния участва в периода 1916-1918 г. в Първата световна война на страната на Антантата. Въпреки руската помощ румънската армия е разбита от германски, български, австро-унгарски и турски части. По-голямата част от територията на страната е заета от войските на Централните сили, а в Букурещ е съставено правителство, което подписва неблагоприятен за страната договор с Централните сили. Въпреки това, благодарение крайната победа на Антантата и последвалите мирни договори Румъния присъединява области от Руската империя (Бесарабия) и Австро-Унгария (Трансилвания и областите на градовете Арад, Орадя и Сату Маре, две трети от Банат и южната част на Буковина), освен това се запазва румънската власт в Южна Добруджа, присъединена от България през 1913 г. Територията и населението на Румъния се удвояват, но Румъния става от относително национално-единна държава в многонационална държава. През 1920 г. около 24% от населението на Румъния не е от румънска националност, при което българи, унгарци, немци, евреи и украинци образуват най-големите малцинства. Принципът на самоопределението е изместен от принципа на демографското (румънско) мнозинство, но без допитване до населението, без да се обръща внимание на естествените икономически граници или разпределението по етнически населени места. На много места такова механично разделение е невъзможно. Така, през 1920 г. се поставят основите за по-късните етнически конфликти с Унгария и България, които тлеят десетилетия по-късно.
[редактиране] Междувоенен период
Както и други страни в Европа, във времето между двете световни войни Румъния страда от политическа нестабилност. През 1925 г. Принц Карол е принуден да абдикира и Михай I поема управлението. Карол II се завръща през 1930 г. и управлява до 1940 г. Отначало се присъединява към “Малката Антанта”, но през 1934 г. по икономически причини окончателно избира хитлеристкия Трети райх.
В края на юни 1940 г. Съветският съюз поставя на Румъния ултиматум незабавно да се изтегли от Северна Буковина и Бесарабия. Възползвайки се от това, своите интереси заявяват и България и Унгария, като България иска изтегляне на румънските власти от Южна Добруджа, а Унгария - от Северна и Централна Трансилвания. Тъй като войната е неизбежна, под “протекцията” на Третия Райх на 30 август 1940 г. се сключва споразумение във Виена, с което Румъния връща на Унгария северната част на Трансилвания, на България връща Южна Добруджа, а Бесарабия предава на СССР.
За да спре пълния колапс на румънската държавност Карол II е принуден да приеме тези условия, но не може да управлява повече. Така министърът на войната Йон Антонеску става на 4 септември 1940 г. министър-председател, а на 6 септември 1940 г. Карол II заминава в изгнание. Изборът на Антонеску е единствено възможен, за да се възпре Желязната гвардия да завземе властта.
Раздвоена, Румъния търси сила, към която да се присъедини. Англия отказва и тогава румънското правителство сключва пакт с Хитлер и влиза в Оста Рим-Берлин-Токио. Сталин протестира, но без военни последствия.
[редактиране] Втора Световна Война
През Втората световна война Румъния се включва на страната на Третия райх, а през 1941 г. войските й се присъединяват към германския поход срещу СССР. С германското настъпление Бесарабия отново е върната към Румъния, под чиято окупация попада дори Одеса. Евреите и циганите са подложени на преследвания от румънската “Желязна гвардия” и немските SS. Румънски войски участват на страната на Германия и в битката при Сталинград.
На 20 август 1944 г. започва лятната офанзива на Червената армия под кодовото име Яш-кишиневска операция. На 23 август 1944 г. в битката на моста за Бъняса немската армия е отбита от румънската армия и губи напълно достъпа до румънския нефт. Това принуждава немската армия да ускори изтеглянето от страната, за да не бъде изолирана на Балканите.
Румъния попада изцяло под съветско влияние. След края на Втората световна война Бесарабия отново е присъединена към СССР като Молдавска ССР. В Бесарабия Сталин прилага същата рецепта, както Тито в Македония, и под названието "молдавски език" е въведен местният румънски диалект с кирилска писменост. Днес Бесарабия е независима държава - Република Молдова. Южната част на Бесарабия, (Буджак), след Втората световна война е придадена към Украинската ССР.
[редактиране] Преход към комунизма
На 10 декември 1947 г. всички буржоазни партии са забранени, а монархът е изпратен в изгнание. Румънската комунистическа партия (РКП), която преди войната е без никакъв потенциал, е принудително обединена със социалдемократите и завзема властта. Ръководителят на РКП Георге Георгиу-Деж се обявява за румънския Сталин. Държавата е подложена на национализация и колективизация.
През пост-сталинистката епоха, през '60-те години, Румъния преживява известна консолидация и фаза на относителна икономическа и политическа либералност.
[редактиране] Чаушеску взема властта
През март 1965 г. Чаушеску става президент. С присъщата си мегаломания той възнамерява да направи от Румъния "Велика сила". С чуждестранни кредити се опитва да постигне прекомерна индустриализация. Въведен е закон за поощряване на многодетните семейства и забрана на абортите, който трябва да повиши броя на населението. Болните и сакати деца са отвеждани в специални домове. Програмата за “систематизиране на селата” предвиждала около 8000 села да бъдат унищожени, а населението им да бъде преместено в т.н. "агро-индустриални центрове”. Целта е “ефективно използване на аграрните площи”. Желаният страничен ефект е унищожаване на културното и етническо многообразие на различните региони.
[редактиране] Стопански упадък
Неефективната стопанска политика довежда през 70-те години страната до банкрут. През 1981 г. Румъния е определена като некредитоспособна. Страната изнася всичко, което е възможно като оставя населението без елементарни средства за оцеляване. Същевременно в обществото е въведен абсолютен култ към личността на Чаушеску и членовете на семейството му. Тоталитарната система се поддържа от румънската Държавна сигурност – Секуритате, с помощта на репресии и тотален шпионаж.
[редактиране] Началото на революцията
След падането на “Берлинската стена” през 1989 г. в бивша ГДР и промените в страните от бившия Източен блок, първо в Тимишоара, а по-късно и в Букурещ избухват демонстрации за повече свобода и демокрация. Диктаторът Чаушеску и жена му Елена са принудени да бягат. На 25 декември 1989 г. те са заловени, осъдени набързо от т.н. “военен съд” и разстреляни.
[редактиране] Източници
Тази статия е редактирано, преведено и авторизирано копие на статията [1] на сайта http://de.wikipedia.org. Оригиналната статия, както и този превод, са защитени от Лиценза за свободна документация на ГНУ.
