Индоевропейски праезик

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Индоевропейският праезик или праиндоевропейският език-основа, т.е. общият предшественик на езиците от индоевропейското езиково семейство, не е засвидетелстван писмено, но е реконструиран частично с помощта на сравнително-историческия метод. Съществуват редица различни хипотези относно датирането и локализацията на индоевропейския праезик. Най-старите индоевропейски езици – вече значително диференцирани – писмено са засвидетелствани през първата половина на 2-то хилядолетие пр.н.е., а данните от тях косвено показват, че разпадането на индоевропейската общност трябва да е настъпило най-късно около 3000 г. пр.н.е. След анализ на наследената лексика възниква предположението, че индоевропейската общност е съществувала в периода на неолита (преди разпространение на топенето и обработката на металите) и населението й е било съставено от земеделци и скотовъди.

Най-често възприеманата хипотеза локализира индоевропейците в степните области на Украйна и Южна Русия, отъждествявайки ги с носителите на курганната култура. Експанзията на индоевропейците на територията на Европа би могла да се свърже, съгласно тази концепция, с набезите на скотовъдни народи от района на черноморските степи, творци на къснонеолитни култури, като напр. културата на шнуровата керамика. Най-новите археологически изследвания обаче оспорват източния произход на европейските култури от късния неолит. Съгласно една алтернативна концепция, индоевропейските народи произлизат от поречието на Среден Дунав, където в средата на 4-то хилядолетие пр.н.е. се формира културата на лентовата керамика, която през следващите столетия колонизирала Централна и Северна Европа. Съществуват и други хипотези за „прародината“ на индоевропейците (Мала Азия, Северна Европа, Индия), които обаче не тълкуват добре историческото разпространение на индоевропейските народи, нито връзките им с конкретни археологически култури.

Трябва да се подчертае, че терминът „индоевропейци“ означава езикова общност. Не трябва да го свързваме еднозначно с определена култура, а още повече с определени генетични признаци („раса“). Индоевропейските народи често са асимилирали различни неиндоевропейски етноси, като са приемали и елементи от техните култури. До около 1000 пр.н.е. различни индоевропейски народи колонизирали почти цяла Европа и значителни територии от Азия (Мала Азия, Средна Азия и част от Индия).

Съдържание

1 Характеристика на индоевропейския праезик
2 Външни препратки

[редактиране] Характеристика на индоевропейския праезик

[редактиране] Фонология

Система на праиндоевропейските фонеми
СЪГЛАСНИ	лабиални	предноезични	задноезични палатализирани	задноезични	задноезични лабиализирани
беззвучни преградни	p	t	k^{^}	k	k^w
звучни преградни	b	d	g^{^}	g	g^w
звучни преградни придихателни	b^h	d^h	g^{^h}	g^h	g^wh
назални	m	n
проходни		s	h₁, h₂, h₃
плавни, полугласни	w	r, l	j

гласни a, e, o, i, u

дълги гласни - a:, e:, o:

дифтонги - ei, eu, e:i, e:u, oi, ou,...

[редактиране] Морфология

Думите в индоевропейския праезик са имали в общи линии следния строеж: корен + словообразователни суфикси + окончание (флексия). Корен се нарича главната морфема на думата, която може да се разширява с помощта на суфиксите, като по този начин се образува основа на думата с родствено или различно значение (границите между морфемите по-долу са отбелязани с „-“). Основата заедно с окончанието (създаващи формите на спрежението или склонението) изграждат напълно самостоятелна дума. Истински представки се срещат твърде рядко в индоевропейския праезик (с изключение на *n- образуваща отрицателни думи), затова пък има множество сложни думи (думи, съдържащи два корена), а в различни граматични функции се използва т.нар. редупликация, т.е. частично повторение на първата сричка (напр. *b^hi-b^her- от корена *b^her- 'нося').

Повечето от корените в индоевропейския праезик се образуват от две съгласни (или групи съгласни), между които се появява гласна или дифтонг. Характерна черта на граматиката на индоевропейския праезик е промяната или редуването на гласни (т.нар. отглас или аблаут) в словообразователните морфеми (корени и суфикси). В зависимост от строежа на думата и нейната граматична форма един и същ корен или суфикс може да съдържа *e или *o (понякога също дългите им съответствия *e: или *o:) или да изгуби гласната.

Съответните варианти на морфемата наричаме „степени“ (степен e, степен o, нулева или редуцирана степен). Например, коренът *sed- със значение 'седя' може да има варианти *sod- и *sd- в производни думи (тези степени може и да бъдат удължени, напр. *se:d-). Корените, съдържащи назални и плавни съгласни или дифтонги, отделните степени изглеждат като в примерите по-долу:

leik^w-, *loik^w-, *lik^w- 'хвърлям'
leuk-, *louk-, *luk- 'светя'
swep-, *swop-, *sup- 'спя'
ters-, *tors-, *trs- (нулева степен със сричкотворно *r) 'треса се'
b^hend^h-, *b^hond^h-, *b^hnd^h- (със сричкотворно *n) 'връзвам'

(вж. също ларингален модел)

Например, от корена *derk^{^}- 'забелязвам' можем да създадем прозиводни глаголи със следните основи:

derk^{^}-e-
di-drk^{^}-sk^{^}e-
de-dork^{^}-

(с използване на различни степени на корена, различни суфикси, редупликация и т.н.)

[редактиране] Промяна на думите (флексия)

Индоевропейският праезик е флексивен или синтетичен език, подобно на повечето славянски езици (с изключение на българския). Склонението се съобразява с осем падежа (седем, както в повечето славянски езици, плюс аблатив, отговарящ на въпросите „откъде?, от кого/какво?“), както и с три числа (единствено, двойствено и множествено). Трите граматични рода (мъжки, женски и среден) се развиват вероятно само в част от индоевропейското езиково семейство (с изключение на анатолийските езици); според тази теория (оспорвана от някои индоевропеисти) древната система включва два граматични класа („родове“) съществителни (одушевени и неодушевени).

Спрежението на индоевропейския праезик е доста усложнено с развита система от аспекти (видове) (които частично изпълняват функцията на времена) и наклонения; съществуват и два залога (действителен и възвратно-страдателен, изразяван с помощта на специални окончания). Спрежението се съобразява с три лица и три числа (единствено, двойствено и множествено), а глаголите образуват и няколко вида производни форми с характера на причастия (не съществува инфинитив).