Велино
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Велино е село в Североизточна България. То се намира в община Шумен, Област Шумен.
| Велино | |
|---|---|
 43° 25' N, 27° 2' E (карта - карта - сат. снимка) |
|
| Данни * | |
| Област: | Шумен |
| Община: | Шумен |
| Население: | 306 |
| Надм. височина: | 260 м |
| Пощ. код: | 9793 |
| Тел. код: | 05344 |
| МПС код: | Н |
| Кмет или наместник | |
| Венцислав Георгиев | |
Съдържание |
[редактиране] География
Село Велино е разположено на 20 километра северно от град Шумен. То е едно от 25-те села в общината. Намира се на 260 м надморска височина. Населението му е 306 жители. Землището на селото е едно от най-големите в областта. То обхваща 27 000 дка, от които 21 350 дка обработваема земя. Във Велино се намира една от най-старите църкви в района - св. Николай Чудотворец. Строежът е започнал през 1830 г., но е завършена едва през 1864 г., защото няколко пъти е била събаряна от турците в селото. Църквата е вкопана 1 м в земята.
[редактиране] История
[редактиране] Праистория
Най-ранните следи от човешко присъствие в региона на селото са при т.н. „червена скала“ — от неолита (7 хил. пр. Хр.). В близката околност на селото се откриват и множество материали от енеолита (към село Калино), предимно фрагментирани глинени съдове.
[редактиране] Античност
Следи от тракийско поселение се откриват в самия център на съвременното село - на мястото на административната сграда. Още едно тракийско селище е съществувало в посока към село Коньовец (между селото и Кабиюшката могила). Близо до селото има две могили. През 20-те години на 20 век случайно е открита каменна плоча с латински надпис (посвещение на богиня Диана и бог Аполон) от времето на римския император Марк Аврелий. Плочата е датирана 161-169 г. По протежение на днешната жп линия е минавал римския път Марцианопол (Девня) - Абритус (Разград) - Сексагинта Приста (Русе). На няколо километра от селото се намира голямата римска крепост при село Войвода.
[редактиране] Българско средновековие
В ранното средновековие, територията на селото попада в близост до столицата Плиска (тя се намира само на 12 км източно). В района на днешното село е възможно да е имало наблюдателен пост, от който са предавани сигнали за Плиска и укреплението при село Коньовец. Около жп гара Велино е минавал път. Там е открит и един гроб от 8-9 век (може би част от прабългарски некропол). През 80-те години на 20 век при строеж на нова сграда, били открити две големи сребърни пластини, покрити с налепи от ръжда и пръст. Местният учител ги прибрал, но по-късно ги предал в музея в Шумен. Оказало се, че едната е накрайник за колан, а другата - шарнирна апликация. Предполага се, че те украсявали колана на известен български велможа от 8 век. Изказано е предположението, че находките от този тип са свързани с Кубер. Подобни находки са открити при Врап и Ерсеке (и двете в днешна Албания). Старо селище от този период се намира близо до днешния микроязовир. Друго селище е съществувало на няколко километра от днешното село в посока към село Правенци.
[редактиране] Османско владичество
През османския период селото носи името Имрихор. За пръв път то се споменава под това име през 1573 г. По това време то обслужвало турски чифлик и имало 3 български и 6 турски къщи. През 1622 г. селото вече има 107 християнски къщи. По това време Лудогорието е било с преобладаващо българско население. Селото се споменава и през 1676 и 1689 г. Тогава то е било доста богато. Отбелязано е, че някои семейства притежавали по 800 овце. В района на гара Велино е минавал керванджийски път. Покрай него са върлували разбойници. И до сега се разказват легенди за заровени съкровища. Около селото има данни и за действия на хайдути.
[редактиране] Българско възраждане
През 1741 г. през близкото село Становец минава френския търговец Жан-Клод Флаша. Той казва, че то се състояло от „множество мизерни колиби, покрити със слама“. Друг френски пътешественик - граф д'Отрив свидетелства, че околните села са с наполовина турско и наполовина българско население. Той споменава още, че в тези райони за 40 години христианското население е намаляло 10 пъти. В началото на 19 век селото е с почти изцяло мюсюлманско население. Постепенно в селото се заселват множество българи от сливенско. 1854 г. в Имрихор идват 42 татари. Така се оформят 3 махали: турска (най-голяма), българска и татарска.
Заедно с татарите идват и черкези. В селото се заселва и донският казак Бони Иванов. През първата половина на 19 век той избягва от руската армия и се заселва в село Велино, тогава Имрихор. Оженва се за дъщерята на богат чорбаджия. Понеже владее добре няколко езика, спечелва доверието на местните турци. Преди Освобождението няколко години е кмет на селото. Основател на големия род Казакови. През 1861 г. селото има вече 50 български къщи. 1874 те са 61. Към тази дата от 44 села в околността, само в 12 има българи (едно от тях е Имрихор). Останалите са изцяло турски. През 1830 година започва строежа на църквата. През 1864 година отваря врати училище. От 1874 г. се поддържат връзки с Шуменския революционен комитет. В селото има негово поделение.
[редактиране] В свободна България
Веднага след Освобождението селото става център на община. През 1880 г. селото има 749 жители (529 българи; 191 турци и татари и 29 цигани). 1900 г. те са вече 905 (785 българи; 111 турци и 9 цигани). След Първата световна война турците се изселват. Към 1920 г. селото е с изцяло българско население. 1946 г. то достига 1305 души, но оттогава насам непрекъснато намалява. Днес в селото има около 310 къщи и приблизително толкова жители, предимно възрастни хора.
[редактиране] Културни и природни забележителности
На 25 март 1900 г. в селото е оснавано читалище „Земледелец“. В сградата на читалището се уреждали театрални представления, кинопрожекции и др. Била уредена и библиотека, съществуваща до днес. През 30-те години е закупен първият радиоприемник Филипс.
[редактиране] Театър
Първото театрално представление в селото е през 1899 г. Представленията се изнасят в читалището. През 30-те и 40-те години на 20 век театралната му трупа се е славела като една от най-добрите в околността. Изнасяла е представления в близки и по-далечни села.
Към читалището е функционирал и народен оркестър. Днес представления вече не се изнасят. Не функционира и оркестъра.
[редактиране] Кино
В селото е имало и редовни кинопрожекции, които днес, за съжаление, вече са прекратени.
[редактиране] Училище
Основите на училищното дело в селото са положени през 1864 г. Тогава учебните занятия се водят в една от селските къщи, а учениците са били 10-12. Известно време училището се е помещавало в една стаичка пригодена за целта в местната църква. 1882 г. е построена нова сграда с две помещения. През 1905 г. учениците са 135, а учителите само 3! 1907 г. са вече 149 в 2 стаи и с 3 учители! 1938 г. започва строеж на нова сграда. Но през 1944 г. в нея е разквартирувана жандармерийска част. През 1955 г. училището е електрифицирано. За съжаление днес училището вече е закрито, поради липса на достатъчно ученици.
[редактиране] Детска градина
През 1947 г. започва да работи полудневна градина за децата от предучилищна възраст. Днес, за съжаление, детската градина е закрита, поради липса на деца в селото.
[редактиране] Редовни събития
[редактиране] Личности
[редактиране] Други
Напоследък селото нашумя със своеобразния си „Клуб на заврените зетьове“, вероятно единствен в България.
[редактиране] Кухня
[редактиране] Външни препратки
